ум

умъ̀т, ума̀, мн. умовѐ, (два) у̀ма, м.
1. Способност на човека да разсъждава, да познава, да помни; интелект, разум. Остър ум.
2. Такава способност, развита във висока степен. Голям ум. Блестящ ум.
3. Прен. Човек с развита способност да мисли, познава. Един от големите умове на света.
4. Прен. Разг. Съвет, наставление. Научавам го на ум. Давам ум.
• Блъскам си ума. — Разг. Мъча се да разбера или да разреша нещо заплетено.
• Вземам/взема ума (на някого). — Разг.
1. Очаровам, грабвам.
2. Уплашвам, стряскам, сепвам.
• Губя/загубя у̀ма и дума. — Разг. Силно се смущавам, обърквам се.
• Идва ми/дойде ми умът в главата. — Вразумявам се.
• Избивам/избия (нещо) от ума си. — Разг. Преставам да мисля за нещо или да вярвам в нещо.
• Не съм с ума си. — Разг. Побъркан съм, луд съм.
• Опичай си ума! — Бъди разумен, разсъдлив.